Toledo BonTemps. [ОДОБРЕНА]

Брой мнения : 5 Join date : 09.02.2012

[ Kaya Scodelario ]

Бонжур! Ж’сюи Толедо. Толедо БонТем.

Хаха, как ли пък не?!... Подобни изпълнения вече са много изтъркани. Спадат към графата „Клишета и Стереотипи, На Каквито Не Робувам”. Заради тази графа навсякъде, където отида, хората прибързано констатират, че нямам никакво възпитание и родителите ми са били нехайни в първите ми седем години... Мислят така, може би защото не знаят това, което аз знам; не са живели моя живот, дори не са ставали свидетели на него... Но претендират, че знаят.

А после наричали мен невъзпитана...

Но както и да е. Да не позволяваме злобата да ни отнесе, а да се концентрираме върху въпроса защо и в частност – защо всичко е такова каквото е?... Господи (на който съм му сърдита), мразя философите... Обаче дори голямата ми непоносимост към подобни философски разтягания на локуми не ми помага, когато започна да се измъчвам с въпроси.

Защо съм такава? Кой ме направи такава? Не мога ли да го променя? Ако мога – как? Завинаги ли ще остана в това състояние?... и така нататък и така нататък.

Сигурно се чудите какво имам предвид под такава. И защо това толкова ме тормози. Ами, под такава имам предвид... такава. Каквато съм. Протеже на Супермен (или по-скоро Suck-men?) със самоубийствени наклонности. Вие го наричате свръхчовек, човек с дарба, избран, талант, аз го наричам проклятие. Но това са вече формалности, детайли, които мога (е желателно) да пропусна при запознанствата. В крайна сметка не всички са с отворени умове и определено не всички ще ми вляза в положението. Повечето биха ме линчували заради нещо, за което нямам никаква вина, а именно – драмата на биологичния ми вид.

Още от малка бях такава. Виждах сияния с различни цветове около всеки човек и всеки предмет. Сиянията меняха цветовете си според настроенията на човека, дали е болен или е здрав, дали е весел или тъжен, дали е стар или млад, според всичко. Някои имаха около себе си многоцвени сияния и аз, незнайно как и откъде, знаех какво означава всеки цвят. Като малка не можех да си затварям устата и изненадвах всички постоянно, демонстрирайки знания за всеки един от миналото му, от сферата на настроението и здравето му... За мен не съществуваше почти нищо скрито.

Родителите ми, изтъкнати аристократи, които ме бяха осиновили почти веднага, след като съм се родила, бяха ужасени. Бяха излезли от кожата си, никога не бяха срещали нещо подобно. Чудеха се какво да ме правят и накрая взеха решението да ме пратят някъде далеч, където евентуално „да се излекувам”. Бунтувах се, виках, крещях, вдигах скандали, но напразно. Никога не съм била от най-послушните и кротки деца, а тогава се бях превърнал в един петнадесет годишен кошмар.

В крайна сметка насила ме изпратиха на някакво място, чието име нито помня, нито искам да си спомням. Там беше ужасно, защото бях сама. Нямаше как да се защитавам, нямаше на кой да разчитам, сякаш бях изолирана от всичко познато. Другите деца, отворени наркоманчета, алкохолици, вандали и какви ли още не, ме мразеха, защото не бях израснала в предградията, като тях, а в голяма къща в луксозен квартал, в семейството на богати хора. Толкова ме мразеха, че без моето знание една нощ са взели решението да ме убият.

Седмица преди да изпълнят намеренията си, аз усещах, че нещо не е наред. Виждах аурите им, знаех, че има нещо наистина сбъркано в цялата тая работа с гадните погледи и обиди, на които впрочем аз изобщо не мълчах. Може би така постоянно си бях утежнявала положението, но никога не бях позволявала на никой да ме унижава. В крайна сметка заради проклетата ми гордост една нощ онези ненормалници направиха нещо повече от опит за убийство.

Направиха успешен опит за убийство.

Била съм мъртва три минути – достатъчно време деградиралите ми връстници да ме хвърлят на брега на езерото, в непосредтсвена близост до което се намираше проклетият пансион/ад. След това офейкали, оставяйки ме на произвола на метеорологичните условия. Обаче аз се върнах – явно и в отвъдното не ме искаха –, възкръснах, благодарение на някакъв непознат мъж, чието име никога не разбрах. Беше разхлабил връвта около врата ми, с която ме бяха удушили, и така се бях съживила. Само помня, че той постоя до мен на брега на езерото, докато се съвзема от шока и започна да мисля трезво, и след това потъна в сенките на нощта.

Дори не успях да му благодаря.

Никога не се върнах, за да търся възмездие и да отмъщавам за смъртта си. В момента, в който вече можех да ходя нормално, побягнах. Побягнах надалеч и оттогава не съм чувала нито за родителите си, нито за убийците си, нито за онова проклето място на брега на езерото. А и не исках. Исках само свободата си.

Toledo BonTemps. [ОДОБРЕНА] Tumblr_lyvjvjjJLm1qbxnumo1_500

Досие
Име: Толедо Лакроа БонТем
Възраст: Деветнайсет, почти двайсет години.
Психическо състояние: Не особено стабилно.
Личностни характеристики: Прекалено много сарказъм. Лоши навици и пороци – пуши, пие. Цинична персона. Обича да носи косата си небрежно и винаги използва по много от молива си за очи. Реалистка с нотка на песимизъм. Лесно избухва и когато нещата станат груби, не се дава. Черна овца, цепи се от колектива и отказва да изповядва общоприетите идеали. Анархистка.
Отличителни белези: От честите сбивания и проблемни взаимоотношения - рани и белези от такива. Има татуировка със знака на Анархията на врата си.
Способности: Вижда енергийните полета (аурите) на всички живи същества и предмети, но след смъртта и възкресението си, развива способностите си и вече може да въздейства на аурите – може да разболее някой, ако е здрав и обратното; да натъжи някой, ако е весел и обратното и прочие.

Страхотен герой Smile

Одобрена ^^

» Кимбърли Дейвидсън [ОДОБРЕНА]