Малките търговски улички

Обожавам да се разхождам. Шума на много мърморещи хора, детски смях, пазарене за цените зеленчуците.. Всичко това, странно, но факт, ме успокояваше. Почти всяка седмица ми се налагаше да намирам различен одушник за изпускане на парата. Бях толкова горда от себе си, че не съм се разкрещяла на абсолютно никого и не съм го подпалила или нещо подобно. Днес бях решила да изляза на улицата и просто да снимам всичко около мен. Погледа ми се спря върху някакви деца близо до сергия за играчки. Надигнах фотоапарата, който почиваше удобно, увесен за врата ми и снимах. Превъртях лентата и снимах още веднъж, докато децата се караха за новата кукла на G.I. Joe, специална китайска изработка. Свалих фотоапарата и видях един мъж. Беше облегнал на стената на стра сграда и четеше вестник. Беше облечен небрежно, но някакси..елегантно. Държеше пластмасова чашка с кафе и отпиваше от време на време. Движенията му бяха премерени и въпреки че извършваше едно толкова просто деяние, да си чете вестника, изглеждаше някак омайващо. Побързах да превъртя лентата и да го снимам. Все едно ме беше чул, той вдигна глава и веждите му събраха в средатата на челото, обарзувайки тъмна сянка върху очите му. Гледаше право към мен, но това не ми попречи да го снимам отново.

п.с. съжалявам, че е толкова кратичко ;x

- В повечето случаи е неприлично да да се снимат непознати.- изговори само с устни Доминик преди светкавицата да стигне до него за пореден път.
В очите му, които по принцип изглеждаха прекалено безизразни, се настани искреното любопитство. От толкова посетители на търговската улица, където се намираше в момента, Доминик успяваше да регистрира всяка една идентична стъпка, дихание, движение и да ги раздели на няколко групи- забързани, спокойни и Нейните. Не, че я познаваше, всъщност не можеше да отгатне как е името й дори, но притежаваше очарованието на млада жена, едва навлязла в дебрите на живота. Ала само може би... Демонично човешкия му поглед следеше движенията на тялото й, по дрехите прецени потеклото, до което не можеше да се добере дори след сто години на изгнание и възвръщане на нормалния ритъм на живота си. Като дете на улицата, Доминик никога не бе презирал висшите общества, нито нормално живеещите хора, но никога и не бе тачел първите. Изпълняваше всяка една поръчка, възложена му от там Горе отнасяща се някъде за Долу. После прецени косата й- разпусната, но не рошава, а прилежно сресана, вълнистата й форма му наподобяваше на нещо много познато, което се намираше на върха на езика му, но не можа да разпознае.
Сгъна вестника си на две. Игнорира шумотевицата около себе си. Приближи чашата към тънките си, но изкушаващи, устни. От ръба й потече течността с мирис и физични свойства на кафе и се стече по гърлото му до последната капка, изпразвайки пластмасовата чашка. Крачката на Доминик се ускори достигайки нормално темпо и лек ритъм, изостави боклука в една от кофите, по край, които премина, докато приближаваше дамата. Коженото яке не бе закопчано до горе; разкриваше светла тениска отдолу, която отиваше на протритите му, стари дънки. Тъмно русата му коса бе оформена небрежно, никога не успяваше да й придаде по- друга форма от тази, която постигаше само с няколко сресвания. Заобиколи женското тяло и застана точно до него. Беше поне с глава и половина по- висок. Приведе се леко на една страна и нашепна сякаш изговаряше някоя наистина голяма тайна:
-Но пък днес ще се направя, че те познавам и ще прекарам деня с теб.

Гласа, едновременно груб и кадифено мек погали ухото ми и прокара тръпки по гръбнака ми. Завъртях леко глава към лицето му и останах поразена. От близо беше още по-нечовешки красив. Очите му бяха невероятно синьо-зелено цвят, който като че ли не съществуваше. Усмивката му беше някак арогантна, криеща тайни. Имаше съвсем леко набола брада, която придаваше дръзкост и острота на перфектните му черти. Погледът ми се спусна надолу по тялото му - тенската, под която се очертававаха мускулите му, черното кожено яке, което осъзнах, че искам да сваля и протритите му дънки, перфектно допълващи небрежния му външен вид. Отстъпих крачка назад и отново вдигнах фотоапарата. Направих две снимки и го погледнах.
-Ами ако не искам? Ще ме преследваш ли?
Сведох поглед надолу и наместих фотоапарата на врата си. От доста време се чудех какво точно ми липсва. И според притесненото свиване под жлъчката, разбрах, че ми е липсвала тръпката. Живота ми беше толкова скучен и еднообразен. Имаше само гняв, спане и скука. Не бях преживявала приключения, емоциите ми се бяха сляли в едно безлично настроение. А ето - този непознат мъж се беше появил и ми беше казал две думи. Можеше да се окаже сериен убиец, мафиот или нещо подобно, но на мен просто не ми пукаше, защото ми връщаше тръпката..страха от непознатото.

-Няма да ми се наложи, защото няма да ми откажеш.- допълни самоуверено Доминик, извърна погледа си някъде напред, сякаш се вглеждаше в сладкарницата пред тях, както и правеше, ала съвсем безцелно.
Пастичките и еклеровите изделия от вътре не го интересуваха достатъчно, за да им обърне внимание. Винаги бе предпочитал нещо много по- стойностно от тесто с крем... поне не такова тесто с крем. Уважаваше страшно малко сладкарски произведения и то от определени сладкари. Не, че цял живот бе ял тирамису от световно известни сладкари, но пък бе изградил собствен вкус. Погледа му фиксира няколко грешки в изработката на един от мъфините и макар да се опита да ги игнорира напълно, една част от вниманието му оставаше в тях, останалата, по- голяма част се съсредоточаваше в младата жена. Доминик можеше да се закълне, че погледа й имаше топъл цвят, присъщ на много малко хора и макар забит във фотоапарата, скришно си взимаше по някоя гледка от него.
-Ала все пак, ако решиш да ми откажеш, ще ми се наложи да те проследя. Ще разбера къде живееш, ще те ухажвам, докато не бъдеш моя.- думите му станаха толкова тихи в края на изречението, носещи своята стойност по един НЕ физически начин, че бе почти омайно да слушаш само гласа му, без да разбираш смисъла... обещанията, криещи се в репликите му.- После най- вероятно ще си тръгна, но ще знам, че ще ме запомниш за дълго.
Сведе глава към нея, загледан в профила на лицето й, разучаваше мимиките му, чувствата по него, които бяха някак неразчетни първоогледно.

-Ала все пак, ако решиш да ми откажеш, ще ми се наложи да те проследя. Ще разбера къде живееш, ще те ухажвам, докато не бъдеш моя. После най- вероятно ще си тръгна, но ще знам, че ще ме запомниш за дълго.
Главата ми се замая само от тези две изречения. Позволих си бърз поглед към непознатия - очите му подсказваха толкова много неизречени думи, носеха заплаха и тайни. А гласа му..толкова нежно галещ слуха ми, караше цялото ми тяло да изтръпва. За всеки случай отстъпих с още една крачка назад под претекст, че искам да го снимам още веднъж. Натиснах копчето на фотоапарата с треперещите си ръце и останах секунда по-дълго, скрита за машинката, за да се взирам в перфектното му лице. Въздъхнах шумно и отново оставих фотоапарата да легне върху гърдите ми.
Отново го погледнах - очите му ме гледаха изучаващо. Сякаш се опитваше да разчете мислите ми, емоциите ми.
-Ако ще ме преследваш няма ли да е по-добре да знам поне името ти? - попитах го.
Бях готова да измисля още поне хиляда въпроса, на които той да отговори, само за да слушам гласа му.

-Ако ти го кажа, най- вероятно ще ми се наложи да се отърва от теб.- призна си Доминик така, сякаш си признаваше, че е изял едно парче повече от тортата, отколкото останалите на чаеното си парти.-А съм убеден, че запознанството ни може да бъде много по- приятно от очакваното.
Отстъпи крака назад по нейн пример, избягвайки умело малката локвичка, която грозеше нацапването на обувките му, макар да не му пукаше изобщо, дори не я бе видял или не личеше да е забеязал наличието на мътната вода. Още една кракча и бе с лице към нея. Измъкна фотоапарата от нея, пръстите му хванаха ръката й, докато с другата внимателно придържаше устройството, за да не го изпусне, както често му се случваше, макар илюзията, че бе един доста стабилен и здраво стъпил на краката си мъж. Поведе я към една от старинните дървени пейки, една от малкото изглеждащи добре всъщност. Походката му беше плавна, повеждаше я бавно сякаш я канеше на танц, не влагаше капка старание в начинанието си. Остави младата дама да седне. Пръстите му се придвижиха към горната дреха, разкопчаха я разкриха леко нежното й рамо, а кожата й с цвят на крем привлече погледа на Доминик. Цвета й го привличаше, събуждаше някак на скоро заспали фантазии.
Клекна пред нея и насочи обектива така, че да вижда половината й лице и разголената плът през него. Светкавицата и щраканията оповестиха няколко последователни снимки, разкриващи красотата на нежното същество пред него. Потенциал за много повече от разкритото. Изправи се и се просна на пейката до нея. Връчи й фотоапарата без да я поглежда, макар да се изкушаваше отново да погледне онази малка, разкрита част от нея.
-Но все пак, мога да се закълна, че ще разбереш всяко едно мое име.

Винаги съм била крехка, без особенно мнение за себе си и околните, никога не съм проявавала повече интерес отколкото трябва. Възпитана съм така. Общо взето правя каквото ми кажат. Затова и толкова лесно, безропотно последвах мъжа към близката пейка, оставих го да разкопчае блузата ми и да ме снима, снима. Виждах някаква особенна жажда в очите му, сякаш искаше нещо абсолютно забранено. След това седна до мен и ми подаде фотоапарата. Взех го в ръцете си, без да продумвам, но на устните ми се разля малка усмивка. Чувствах се горда, но не знаех от какво точно. Не вдигнах блузата си, имах чувството, че ако той искаше да не гледа голата ми кожа, щеше да вдигне плата сам.
-Но все пак, мога да се закълна, че ще разбереш всяко едно мое име.
-Това ми звучи като обещание за нещо повече... - изречението се изплъзна от устните ми преди да го спра. По дяволите! Сега щеше да реши, че съм отчаяна и жалка, ще стане и ще си тръгне. За секунда се почудих защо звуча като тинейджърка...може би защото не съм имала кой знае колко активен любовен живот и това ме караше да се чувствам като странната преследвачка от съседния клас, която можеше да намериш до най-близкото момче, със странен отнесено психопатски поглед.
Странно, но не получих очакваната реакция.

-Ако държиш, можеш и така да го приемеш.- сви рамене Доминик, докато се опитваше да не гледа голото й рамо.
Кожата й изглеждаше бяла, но не бледа, имаше своя здрав и красив вид на ванилов крем, но много по- изкушаващ в съзнанието на руснака. Виждаше ключицата й, толкова нежна и женствена, за миг му се прииска да я блъсна, поваляйки по продължението на пейката, да я налегне и да й демонстрира какво всъщност беше имал предвид... може би същото, минало и през нейното съзнание, но това не му пречеше да разтяга локуми в мислите си и да обърква може би още повече дамата, карайки я да стига до едно заключение- че той не беше съвсем наред, но пък можеха да му се признаят методите за общуване по този толкова мистично тайнствен начин.
-Аз бих го нарекъл „закана”, но обещание приляга много повече.- съгласи се мъжа. - Звучи толкова добре от твоите устни.
Извърна се към нея, свивайки единия си крак като обкрачи пейката, пускайки го от другата страна. Скъси разстоянието му с няколко лесни и бързи движения. Наведе се напред, вдиша от аромата на кожата й, а когато издиша, диханието му я погали и накара да настръхне като предупреждение за нещо, нещо което може би щеше да се случи скоро, а може би след повече време, оставяше отпечатъка си, онова усещане за трептеж и летежност, присъща единствено на някоя книга, описваща безброй задълбочени отношения между героите.

Усещах ненатрапчивата миризма на хвойна и грейпфурт идваща от гъстата му коса. Той издиша бавно и усетих топлия му дъх по врата си, който отново изпрати тръпки надолу по целия ми гръбнак. Инстинктивно вдигнах ръка и прокарах пръсти през късите кичури коса. С върховете на пръстите си той докосна голата кожа на рамото ми толкова нежно, че ако не виждах какво прави, нямаше да вярвам, че всъщност ме докосва. Несъзнателно се приближих още към него..исках да ме докосва още. По този нежен, нереален начин, който караше цялото ми тяло да изтръпва. Улових с поглед кратката полу-усмивка, която се появи на лицето му, но реших да не й обръщам внимание. Непознатия прокара палец по ключицата ми, мина по врата ми и се спря на устните ми. В този момент седяхме един срещу друг, неговите очи на малко по-високо ниво от моите, виждах всяка малка бръчица по лицето му, кристално зеленикавите му очи...трябваше само да се наведа още малко и щях да усетя вкуса на устните му. Но само след секунда се намерих в другия край на пейката - рязко се бях отдръпнала от мъжа, който не познавах. Но защо? Исках го толкова много..за няколко минути беше успял да преобърне скучния ми и еднообразен живот..беше създал различна реалност, в която се намирахме само ние двамата. Беше магнетичен и ме дърпаше към себе си, но..аз не го познавах. По дяволите, дори не знаех името му..но ме беше накарал да се чувствам желана.
-Съжалявам.. - промърморих. Чувствах се толкова объркана.


п.с. съжалявам, че се забавих толкова

Тиха. Плашлива може би. Такава му се струваше в момента. Беше лесно да достигнеш до една жена, но не беше лесно да влезеш под кожата й. Нужда от усет, помисли си Доминик, от това страдат всички глупаци. Липсата на усет към чувствителността на едно женско същество; начина, по който да докоснеш цвете, без да унищожиш красотата на цветовете му. Толкова трудно можеше да изглежда и в същото време толкова лесно, ако знаеш как, разбира се. Доминик можеше да се похвали с въпросния усет и умело го използваше без да се притеснява какво може да се случи, ако си позволи малко повече близост от позволеното в първите секунди, свеждащо се до няколко погледа и очарователна, загадъчна усмивка.
Въздъхна почти отегчено. Извъртя погледа си към нея в очакване. Всъщност не му беше досадило. Малката му игра започваше едва сега и не можеше да я вини за страха. Той беше непознатия и странен обект, появил се сякаш от дън земя с вестник в ръка и чаша с кафе като най- обикновен човек.
-Защо съжаляваш? Кое те кара да изпитваш такова чувство?- попита с нескрит интерес Джеймс. Намираше нещо извратено интересно в изпитването на подобни съжалителни чувства и възможността да разпита същество, изпитващо ги беше несравнима.
Протегна ръката си, хвана нейната и я придърпа към себе си, оставяйки една близка далечност от десет милиметра, която можеше да се стори неприлична на някого.

off: Не се притеснявай, моят пост пък стана боза ;D