Caffé

Заглавие: Caffé Съб Юли 16, 2011 10:19 am

Малкото кафене беше обзаведено в свеж етно стил.
Чуваше се лекото подрънкване на звънчето, когато някой влезеше през дървената врата.
Звучеше тиха, приглушена музика, от време на време смях.

Брой мнения : 5 Join date : 09.02.2012

Моторът ми стоеше паркиран отпред и аз постоянно му хвърлях погледи, за да се уверя, че си е на мястото. Последният път, когато някой се опита да го открадне, свърши в болницата с шест счупени ребра, насинено око, изкълчен глезен и счупена ръка. Лежа там шест месеца и когато излезе, ме заобикаляше отдалеч щом ме видеше.

Явно наистина бях опасен за себе си и околните индивид, както се беше изказал един лекар.

Но какво пък, така никой не ме закачаше.

Не бях спала нормално от две седмици насам и всяка сутрин се чувствах като резултатът от задачката водка+бира+текила+уиски=?... Главата ме болеше и целият свят бе оцветен в черно. Типично в мой стил, висях в кафенето вече от два часа и пиех третото си силно кафе, надявайки се главоболието да отмине и да се разсъня малко от малко... Не, че после нямаше да съм като сомнамбул и всичко да минава покрай мен сякаш аз не бях част от времето, но щеше да е по-добре.

Сигурно вече дотягах на служителите тук, киснейки толкова време като някой клошар. Затова си поръчах четвърто кафе, платих неприятно голямата сметка, врътнах се и се запътих към изхода.

Обаче намерението ми бе осуетено от моята замяност, заради която не успях да реагирам навреме и налетях на някакъв мъж. Затворената чаша от стерипор с кафе в нея понечи да избяга от ръцете ми в тази игра на земното притегляне, но аз я улових навреме, миг преди да направи някоя изненада върху дрехите на мъжа.

- Извинявай - казах разсеяно и си ударих мислено един шамар. - Голям съм заплес. Изобщо не те видях.

Въздъхнах и разтърках следпоочията си, след това се усмихнах насила.

Брой мнения : 6 Join date : 09.02.2012 Age : 29

Времето минаваше бързо.Толкова бързо,че нямаше време почти за нищо.Даже понякога нямаше време да мисли и разсъждава трезво над нещата.Деня бе сравнително нормален.Нормален,колко да е нормален?!Всичко беше тихо и спокойно сякаш нямаше живот,но това не притесняваше Джонатан.Напротив правеше го много щастлив.
Зимата беше люта и жестока спрямо него .Беше навън в ужасното време ,опитвайки се да намери убежище от бурята,която се задаваше с пълна сила откъм север.Вятъра стана силен и се блъскаше в заледеното му тяло ,опитвайки се да го събори на земята.Но той беше по-силен от него.Крачеше смело в снега ,макар и доста трудно.През щита,който се бе образувал пред очите му от сняг той успя да съзре пред себе си едно малко кафене,е което кипише бурен живот.
Отвори силно врата,която се удари в стената.Не само смут внесе,но и студенина и сняг,които посипа гостените на това прекрасно кафенце.Той свали качулката си,която закриваше цялата му глава,отърси се снега и се усмихна.
Тръгвайки внимателно към масата,която беше избрал още с влизаното.Чу един глас"Извинявай" мек и нежен.Това бе най-интересното нещо,което му се случи за деня.
-Нищо,няма за какво да ми се извинявате.-усмихна й се .
Момичето беше хубаво.Доста хубаво.Огледа я цялата,за да направи своята оценка в главата си.
-Може ли да седна при вас?-попита съвсем любезно той .

Брой мнения : 5 Join date : 09.02.2012

Тъкмо щях да кажа "Аз излизах, но...", обаче преглътнах думите. Вместо да кажа нещо, само вдигнах изненадана вежди, сякаш мъжът пред мен беше започнал да развива теории за великите конспирации. Той... на Вие ли ми говореше? Господи (на който съм му сърдита), не ми бяха говорили на Вие откакто бях на четиринайсет!... Вместо това се обръщаха към мен с епитети от калибъра на "кучко", "ей ти", "смахнатата" и каквото още им родеше въображението (ставаше лошо, когато попадна на някой с голямо такова). Бях свикнала да ме гледат лошо, почти никога с усмивка; да ми подвикват грубо, почти никога любезно; да ме обиждат, почти никога уважават. Това си беше... за празник направо.

- Ти сериозно ли? - засмях се. Беше симпатичен, не исках да го засегна или нещо, но просто бях свикнала да наричам нещата с имената им, да говоря направо и без да увъртам. - Не се бъзикаш, нали? - огледах се наоколо и отново се засмях. - Ако това е някаква скрита камера...

Шт. Млъкни. Просто млъкни.

Усмивката ми се стопи и аз осъзнах, че приличам на идиотче. Всъщност, хората с право ме наричаха "откачена" и ме питаха от коя лудница съм избягала. Погледнах мъжа пред мен и разбрах, че нямаше никаква скрита камера, нито ми се подиграваше. Беше искрен.

Махнах с ръка:

- Извинявай. Не съм в час днес - седнах на близката масичка, оставяйки кафето си на плота, и направих жест с ръка към другия стол. - Разбира се, че можеш да седнеш. Заповядай. - усмихнах се любезно, напълно не в мой стил. Или поне не в мой стил през последните години.