Доминик Персивал Лесбърн [ОДОБРЕН]

Брой мнения : 13 Join date : 09.02.2012 Age : 28

Доминик Персивал Лесбърн

Когато се запознахме той беше просто Доминик... нищо друго, а аз бях просто Антеа. Нямаше други имена, нямаше и задръжки. Нямаше нищо, което да може да ни раздели, скара... не се познавахме, но въпреки това той беше съгласен да ми разкаже всичко за себе си, не се притесняваше, че мога да го издам, сякаш бе сигурен, че съм Негова до гроб.
Запознанството ни се случи в онази студена сибирска нощ, когато пристигнах в Санкт Петербург с останалите момиче. Годината беше 1995 и аз бях едва на седемнадесет години, вербувана за руска компаньонка в един от елитните бардаци. Може би тряваше да се чувствам поласкана, че не съм изкарана някъде навън, но моят кошмар не бе никак лек. Въведоха ни в малка, мръсна стая без прозорци; отдушници. На пода бяха разположени няколко дюшека, прокъсани на места, негодни за употреба, но явно ние трябваше да ги употребяваме. Бяхме единадесет момичета, коя от коя по- малки, невинни и уплашени. Мога да се закълна, че сърцето ми биеше толкова бързо от притеснение в този момент. Не знаех какво ще се случи с мен, единственото сигурно бе, че аз нямах бъдеще от тук нататък и всичко се обобщаваше до едно проклето настояще, овенчано с много болка и мъка.Един от мъжете ме побутна на импровизираните легла с такава сила, че дори не можах да отреагирам и се строполих като чувал с картофи. Подпрях се на лактите си, но останах така да лежа. Може би минаха часове. Не чувах нищо, освен собствените си хлипове; не виждах друго, освен наранените си ръце. Чувствах очите си парещи и изморени, а устата си пресъхнала, жадна за малко вода или каквото и да е друго, което да предотврати това отвратително чувство.
... исках спасение! Някой, който и да е, просто да ме измъкен от тук.
И всичко това, докато не усетих нечии големи пръсти на рамото си, които ме дръпнаха нежно, ако това можеше да бъде нежно, но в сравнение с всичко останало не беше лошо. После още един чифт ме хванаха и за другото рамо и изправиха до седнало положение. После същата тази ръка мина през лицето ми, мокра, и изтри от него мръсотията и сълзите, които сякаш бяха пропили в кожата ми. Нечий показалец изми и кръвта, потекла от устната ми. Не посмях да се обърна, не знаех какво ме очаква там... предпочитах неизвестността пред това да разбера истината. Но Истината се появи пред мен. Огромна мъжка сянка се надвеси върху ми, а миг по- късно видях и краката на притежателя. Носеше кубинки, стари, но старателно поддържани та гоните не им личаха толкова. Бяха шити повторно, явно някога са се разлепвали или разшивали. Собственика им сигурно много държеше на тях и нямаше намерение да се разделят скоро. Панталона бе маскировъчен... най- вероятно взет от някой магазин за военни униформи, или пък еше откраднат. Но му беше по мярка и съм убедена, че му стоеше добре, обаче не погледнах. Истината се наведе, повдигна брадичката ми, придърпвайки я лекичко напред. Един чифт тъмни очи се впиха в моите. Толкова красиви, дълбоки, че беше чак приятно да потънеш в тях. Бяха топли, не гледаха укорително, а просто безизразно, ала все пак с нотка чувство към гледката, която бях окаяната аз.
Невидимите белези по лицето му говореха за всяка преживяна случка, но аз нямах право да ги разчитам. Устните му бяха леко разтворени, сякаш искаха да оформят дума, но не бе достатъчно обмислена. Имаше малки бръчици около очите, тръпчинки. Някога е бил щастлив, но днес Истината изглеждаше равнодушна и почти безизразна.
-Тук не остана никой, Антеа, ще те отведа.- гласа му, мек като кадифе, спокоен и изразяващ загриженост, пълна противоположност на липсата на чувства по вида му.- Знам, че това не е името ти, но аз те кръщавам с ново, което да опорочават, а нека твоето истинско остане неомърсено и чисто.

Доминик Персивал Лесбърн [ОДОБРЕН] Jude7

Видях го да седи на пода и да дялка онази дебела пръчка, която вече започваше да придобива формата на нещо, наподобяващо малко войниче, но можеше да се окаже много по- различно, отколкото го виждах. Нямах въображение, нямах мечти вече, нямах си нищо освен тихата тъмна стая с мръсните дюшеци, в която ме вкарваха винаги след като спрях да им трябвам. След всеки един клиент се озовавах тук, безмилостно изблъскана на неравния под, който някога сигурно е бил изграден от плочки, но днес бе останал само спомена за тези плочки- бяха натрошени и правеха рани по коленете ми. Всеки пък се молех там да се появи някой и да ме хване преди да се строполя и да усетя острата болка, от повторното разраняване на вече направените рани. Но никога не се появяваше някой, който да ме хване. Него обикновено го нямаше, когато ме оставяха. Той идваше после... Възпитателя! Така бях чувала да го наричат една тиха вечер, но не смеех да използвам названието, не исках да го използвам.
Днес обаче вече бе тук. Изпреварил е събитията, помислих си, докато пропълзявах към един от дюшеците, където седнах. Чух няколко стона на болка, идваха от моята уста най- вероятно, нямаше друго същество в това помещение, което да изпитваше болка. Закрих с длани разранената си плът и я притиснах сякаш можех така да спра неприятното усещане, но то като че се засилваше, а тишината между нас бе толкова оглушителна, че исках да я прекъсна, ала не смеех. Виждах колана му, никога не го закопчаваше на едно и също място, сякаш често го сваляше и после бързаше да го сложи отново. Извод: Някой получаваше доста бой, удари които не исках да изпитвам повторно. Можех да си го представя така- безмилостен, жесток, защото неговите води бяха най- дълбоки. Възпитателя възпитаваше в някого покорство, караше някой да пищи и го подлагаше на мъчения. НЕ! Не исках да се превръщам в поредната жертва на тази хладна жестокост и спокойствие, предпочитах да остана тихото успокоение на дълбоките му топли очи.
-Не говориш.- изтъкна за пореден път Той, а аз отново не знаех какво да отговоря.- Знаеш ли, бих излъгал, ако кажа, че никога не съм чувал гласа ти. Преди малко чух болезнените ти стенания, когато минавах покрай стаята и за миг ми се прииска да бъда вътре. Да мога да ти кажа как да се защитиш. Сигурен съм, че не ти е харесало някакъв гнусен тип да издевателства над тялото ти. На никоя тук не й харесва, нормално.
Завършваше темата някак недовършено, сякаш имаше още много какво да каже, но не ме смяташе за правилния човек, пред който да го изрече. Нямаше да кажа на никого, в това можеше да бъде сигурен, изпитвах страх. Той бъркаше дълбоко с два пръста във всичките ми рани и сякаш така ги лекуваше. Приближих се малко към него, търсех гласа му, исках да го чувам през цялото време, чувствах се някак малко по- добре в тези моменти.
-Понякога наистина се чудя как ви избират. На случаен принцип? Едва ли, може би намират нещо специално във вас, умение, извивка на тялото, по- специална от тези на други момичета... или просто наивност. Разкажи ми!- прояви внезапен интерес и се надигна.
Пропълзя по същия начин както аз, но много по- бързо. Лицето му се приближи близо до моето, усетих как ме придърпва напред, а аз цялата изтръпнах, устните му бяха на нивото на ухото ми.
-Разкажи ми, Антеа, знам, че можеш да го направиш без думи.- дъха му погали врата ми и накара всяко едно косъмче по него да настръхне.

-Хей, ТИ! СТОЙ!- изкрещя някой зад мен, но аз не можех да спра..
НЕ! В никакъв случай, това бе моят шанс за бягство. Аз можех да се измъкна само и единствено сега. Имах възможността, бях успяла да се освободя от онова нещастно животно! Щях да се измъкна и от лабиринта на тази сграда. Босите ми крака шляпаха по студения мраморен под. Коридорите не свършваха, сякаш бяха безкрайни и не обещаваха скоро да ме изведат. Завиваха на ляво, а после на дясно... лек наклон ги издигаше, а после сякаш потъвах все по- на дълбоко в земята. Нямах представа на къде отивам, знаех само че трябва да бягам и в крайна сметка щях да стигна до някакъв изход, нали?
Чувах мъжките викове зад себе си и отвращаващите заплахи за бъдещите случки след хващането ми. Но аз нямаше да се оставя до после да бъда хваната. Щях да направя всичко възможно, за да не се доберат до мен. Нямах опция „Предай се, ще пробваш друг път”, защото друг път едва ли щеше да има. Трябваше да побързам и да побегна още по- бързо. Но се подхлъзнах на измития под след четвъртия завой. Голата ми плът се хлъзна по продължението на коридора няколко метра. Усещах как тялото ми пулсираше там, където се бе ударило при падането и как кожата ми сякаш се протри от плъзгането. Прииска ми се да се свия на кълбо, докато натъртванията не преминат, но това нямаше да стане скоро, затова се изправих и побягнах отново с всички сили малко преди някой да ме хване за глезена здраво. Успях да го измъкна от нескопосаната хватка и да продължа. Сърцето ми биеше бързо, а аз самата вече се задъхвах.
Усетих студа, лек студ, който караше голото ми тяло да настръхва. Това беше добър знак! Бях близо до ВЪН. Още мъничко и сигурно щях да стигна до някъде, до някоя врата... вход, изход, каквото и да е; прозорец. Само да стигна до него да го отворя и да избягам, взимайки всичко от свободата, вкусвайки нейния прекрасен вкус, подушвайки хубавия й мирис.
-Долна ку*ва! Върни се обратно тук!- излая един от огромните мъже зад мен.
Извърнах се за секунди. Видях ги на метри от себе си и тогава се ударих в нещо голямо. Залитнах назад, но някой ме хвана и ми помогна да запазя равновесие. Студенината на дланта подсказваше, че до скоро е била изложена на пряк студ. Пръстите стискаха силно над лакътя ми- беше ядосан. Възглавничките им бяха груби... може би бе вършил някоя тежка работа и то в продължение на седмици, нещо от рода на цепене на дърва. Изтръпнах от страх. Отново това гадно чувство, което ме спираше всеки път да направя драстична крачка, да кажа „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”. Да го изпиша със собствената си кръв върху стената и да извоювам едно от двете. Да последвам примера на предците си.
Преследвачите ми стигнаха до нас. Изглеждаха изморени, някак изненадани от развоя на нещата, но и доволни, че не съм избягала. Виждах ги с периферното си зрение. На лицата им се изписваха лукави усмивки, усещах и присмех в погледите им... гледаха ме така, сякаш бях боклук, с който просто се забавляваха.
-Какво става?- пресипналия му, но все така приятно плътен глас достигна до слуха ми.
-Не си си свършил работата ми се струва, Възпитателя! Па***рата се опита да избяга! Под носа ни.- заговори същият този, който ме бе обидил и преди малко. Можех да позная всеки един отвратителен глас от техните.
-Аз ще се погрижа.- равнодушно съобщи Той.
Повлачи ме грубо със себе си, следвани от онези животни, които ненавиждах. Отново ме върнаха Там. Познавах вече всеки сантиметър от това помещение и го мразех от дъното на душата си. Липсата на свеж въздух в него караше стомаха ми да се свива и да иска да изкара всичко от себе си, макар в него да нямаше толкова много. Тъмнината караше очите ми да се съпротивляват, когато видеха светлина, а влагата и хладнината на стените- непоносими. Избута ме до стената. Гърдите ми опряха в студената повърхност и изпитах неприятно чувство.
-Набий я хубаво, да й дойде ума в главата, Лесбърн! Тази не искам да ми прави повече проблеми!
-КАЗАХ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА!- величествения му глас се разля из помещението и накара всичко да замлъкне... дори и тишината.
Погледнах през рамо и видях разкопчания му колан, измъкването от кантовете и свиването му на две. Сърцето ми се сви. Видях как вдига кожата. Чух излизащите стъпки и последни думи:
-Ще се видим горе, Лесбърн.
Затворих очите си, в очакване на болката. Въздуха изсвистя, когато замахна, но не усетих нищо. Чух единствено звука от стоварването му на стената до мен, а после и грубо притискане. Можех да усетя грубата материя на дрехите му с кожата на гърба си. До обонянието ми достигна мириса на цигарен дим- активен пушач, но дъха му бе приятен.
-ЛУДА ЛИ СИ?! КАЗАХ ТИ ДА КРОТУВАШ НЕНОРМАЛНИЦЕ, КАЗАХ ТИ!- изкреща в ухото ми той, отключвайки плача ми... плач с глас, изразяващ толкова много.- Нямаш никаква представа какво щеше да стане, ако не се бях появил.- снижи тона си до нормалното, но аз все още усещах треперещите му мускули. Ръцете му изпънаха моите нагоре и проследиха кожата ми, докато не стигнаха до опакото на дланите ми, преплитайки пръсти с моите.- Позволи ми да те запазя, Антеа, умолявам те, позволи ми.
Доминик Персивал Лесбърн [ОДОБРЕН] Kayumite-20in20-ac01

В онзи съдбоносен ден, вратата се отвори с трясък. Нямах време да отреагирам, когато тя се строполи на пода и на прага се появи неговата висока, стройна фигура, на поддържан и умел престъпник. Познавах я вече до болка, знаех почти всяка бръчица по лицето му, цвета на кожата му когато бе ядосан, пребледнялостта му, когато беше притеснен, макар никога да не разбирах защо. Говореше отвеяно, сякаш ми разказваше всичко, но не влагаше всичкия смисъл в думите. Премълчаваше действието... причината, оставаха само увисналите хиперболи и метафори, които използваше. Говореше поетично по някой път, друг път полудяваше и ме притискаше в стената, казваше ми да замълча и да не плача. Да не издавам нито звук, за да не ме чуят, за да не чува той за страданието ми. Очите му показваха достатъчно, показваха му всичко, сякаш тъмния им цвят му позволяваше да проникне през мен и да прочете всичките ми мисли, да разбере кога се чувствам добре, колко ситуацията ми позволяваше, да разбере кога не мога да преглътна нещо; кога съм гладна, кога жадна. А аз мълчах през всичкото време. Не казвах и дума. Сякаш ме познаваше. Нито веднъж не попита за истинското ми име, винаги ме наричаше Антеа, а аз него безмълвно наричах Любов.
Пристъпи напред и протегна ръка пред мен. Чак тогава видях бинта, нескопосано увит около дланта, пропит с червена течност, кръв ще да беше, нямаше друга възможност. Бе свалил онези кубинки, камуфлажните панталони ги нямаше, нито протритите дънки или пък развлечените дънки. На мястото на онзи неглиже, но все пак магнетичен мъж, се бе настанил съвсем различен човек. Носеше черен, скъп костюм, кожени обувки, за които сигурно бе дал много пари. Косата му бе оформена прилежно. Очите ми се разшириха от изненада, докато сърцето ми биеше за пореден път забързано... но дали от очарование или от поредната неприятна емоция.
Аз за разлика от него не носех повече от стар парцал, който трябваше да минава за лятна рокля, а дори не знаех кой сезон е навън. След поредната зима изгубих представа за времето. Не ми беше нужно... аз живеех, за да умра някой ден, по възможност по- скоро.
-Изправи се, Антеа.- плътния му глас достигна до мен, а аз го послушах, нямах избор, не исках да имам.
Изправих се несигурно на треперещите си крака и закрачих внимателно, боса по пода, като внимавах да не стъпя на някоя на скоро счупена плочка, която да разрани стъпалото ми. Протичах последните два метра и поех ранената му ръка нежно, ала той стисна моята. Усетих влагата от кръвта му. Дръпна ме рязко, прегърна ме през раменете с другата и зарови лице в косите ми. Усетих как вдишва аромата им, макар да усещах само аромата на неговия скъп парфюм. Остана дълго така, дори не помръдна, стискаше ме, но аз можех да понеса тази прегръдка, беше пропита с нещо различно от преди... сякаш беше за последно... сякаш беше последна. Не исках да свършва.
-Това е за последно. Обещах ти! Спазвам обещанието си, малка Антеа. Запомни ме с добро, запомни ме като Саша Лесбърн, не с друго име! Свободна си. Можеш да излезеш от тук, но никога повече не ме намирай. Аз няма да съм там, където ще си ти.- говореше тихо, но ясно, сбогуваше се, а в гърдите ми се надигна неприятно чувство.- Излез през тази врата и не се връщай повече- каза ми и ме отдръпна от себе си.
Отмести се от вратата и ми направи знак да изляза, а на лицето му бе изписано равнодушие, несъответстващо с думите му.
Пристъпих напред неуверено, прекрачих прага и не се случи нищо. Сърцето ми задумка бързо като на птичка. Аз бях свободна! Беше ли редно? Беше, по ангелите! Беше най- редното нещо в момента.
-Благодаря ти.- с пресипнал глас пророних едва едва. Първа дума от години... от десет години.- Благодаря ти, че те има!

//2007 година
-Подпишете се под показанията си, госпожице Сарафова.- полицая обърна листа към нея и подаде съвсем обикновената химикалка.- Простете, но ще Ви помоля за едно последно нещо.
-Какво е то?- попита Екатерина Сарафова и престъпи от единия си крак на другия, усетила бодличките в него. Усети как две малки ръчички дърпат полата й и се наведе, поемайки детето на ръце, изглеждаше някак неспокойно. Косата му, тъмна почти като катран, а очите... дълбоко кафеви, красиви.
- Да го идентифицирате.- довърши полицая.- Само Вие можете.
Екатерина кимна, изостави момченцето на едно от канапетата в помещението пред моргата.
-Изчакай тук, Сашинка, мама ще влезе за малко с чичкото в студената стая.

//На кратко:
Човек с дарба
Има дете на около четири годинки
До преди няколко години има пряка и косвена връзка с руската мафия и една определена жена, пострадала именно от нея.
Години: 31

Уау. Сто процента одобрен! Страхотен герой ^^ Да ти променя ли името или искаш да остане така?

Брой мнения : 13 Join date : 09.02.2012 Age : 28

Ако може промени го ^^. Радвам се, че ти харесва.

» Джонатан Джей Александро. [ОДОБРЕН]